„СЛОВО ДАНИИЛА ЗАТОЧЕНИКА, ЕЖЕ НАПИСА СВОЕМУ КНЯЗЮ ЯРОСЛАВУ ВОЛОДИМЕРОВИЧЮ”
Даниил Заточник (ХII-ХIII в.)
Перевод с древнерусского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
Даниил Заточник
СЛОВО НА ДАНИИЛ ЗАТОЧНИК, НАПИСАНО ДО НЕГОВИЯ КНЯЗ ЯРОСЛАВ ВЛАДИМИРОВИЧ
Да протръбим като в тръби, ковани от злато, със силата огромна на ума си и да засвирим на сребърните органи на гордостта със свойта мъдрост. Вдигни се, моя слава, вдигни се ти в псалтири звучни, в гусли! Ще стана рано и ще ти се изповядам. Ще ти разкрия в притчи моите загадки и пред народите ще възвестя за славата си. Сърцето в тялото на умния укрепва с неговите красота и мъдрост.
Като перото на книжовник-бързописец бе езикът ми и като речен бързей приветлива бе устата ми. Затуй направих опит да напиша за оковите на моето сърце и ги разбих с ожесточение, тъй както древните разбивали са младенците в камък.
Но се страхувам, господарю, от присъдата ти.
И тъй като съм аз като проклетата смокиня – нямам плод на покаяние, понеже е сърцето ми като лице без поглед, а като нощен гарван е умът ми, бодърстващ сред върховете, затуй животът ми с безчестие приключи, както при царете ханаански, и покри ме нищетата като Червеното море, покрило фараона.
И всичко туй написах аз, страхувайки се от лицето на съдбата като робинята Агар от господарката си Сара.
Ала видях, че добродушен си към мене, господарю, и към твоята любов посегнах. Защото, както е в Писанието речено: „На просещия дай, на чукащия отвори, за да не си извергнат ти от царството небесно!”; защото писано е: „Мъката си с Господ сподели и той вовек ще те нахрани!”
Защото, княже-господарю, съм като трева повехнала, растяща под стена, върху която нито слънце грее, нито дъжд вали; така от всички съм обиждан, щом неограден съм със страха от твоя гняв като с най-твърда крепост.
Към мен не гледай, господарю, като вълк към агне, а както майка рожбата си гледа. Виж птиците небесни – не орат те и не сеят, но на милост Божия се уповават; тъй и ние, господарю, твойта милост търсим.
Защо на някой, господарю, Боголюбово се пада, а за мен е люта мъка; на някой Бяло езеро се пада, а за мен е езерото от смола по-черно; за някого просветва Лаче езеро, а мен с горчив плач ме облива; за някого – Нов град, защо ли щастието ми не разцъфтя и в моя дом се срутиха ъглите?
Приятели и близки се отказаха от мен, защото не наредих пред тях трапези с ястия разнообразни. Мнозина другаруваха си с мен на маса и ръце протягахме към общата солница, но след бедите ми във врагове превърнаха се с помисли да ме препънат, очите им за мен тъжат, а със сърцето си ми се присмиват. Затуй не вярвай на приятел и на брат не се надявай.
Княз Ростислав не ме излъга, като каза: „По-добре е смърт да ме застигне, отколкото князуването Курско!”, а мъжете тъй говорят: „По-добре е смърт, отколкото живот в мизерия!” „Не ми въздавай, Господи, нито богатство, нито бедност – Соломон изрече, – ако богат съм, ще се възгордея, ако пък съм беден, за кражба или за разбойничество ще помисля...”, като жена в разврата.
Та затова, обзет от нищета, те призовавам, сине на великия цар Владимир, и за да не ридая аз като Адам за рая, разпръскай облак върху почвата на моите тегоби.
Защото, господарю наш, мъжът богат навсякъде познат е – и в чужбина дружба вижда, а бедният дори в родината е ненавиждан. Богатият когато заговори – всички млъкват и след това до облаците думите му вдигат, а бедният опита ли се да говори – срещу него викат. Богати ли са дрехите, то думите са уважавани.
Мой княже, господарю, избави ме от таз мизерия като сърна от мрежа, като врабче от примка, като патица от ноктите на ястреб и като овца от лъвска паст спаси ме.
Нали съм аз като дърво край пътя! И както клоните секат и в огън хвърлят, така от всички съм обиждан, княже, защото твоят гняв със страх не ме обгражда.
Както калаят чезне при топене, така е и с човека, който бедства. Нали не може никой нито с шепи сол да гълта, нито пък в мъката си да запази разум; човек хитрува и мъдрува, но за чужда сметка, за своята беда не може да разсъди. Топи се с огън златото, човекът – с напаст; пшеницата, ако добре е смляна, чист хляб ще дава, а при бедствие умът узрява. Молецът, княже, дрехите яде, човека го яде тъгата; тя, тъгата, костите човешки изсушава.
Ако помогнеш на човек тъгуващ да не се предава, то все едно е, че вода студена в зноен ден му даваш.
На пролетта се радва птицата, на майка си се радва младенецът; земята пролетта ще украси с цветя, а ти ще оживяваш с милостта си хората – сираци и вдовици, от велможите обиждани.
Мой княже, господарю! Покажи лицето си, защото твоят глас е сладък, твоят образ е прекрасен, мед тече от твоята уста и твоят дар е като райски плод!
Когато си услаждаш с много ястия, си припомни за мен, за дъвчещия хлебец сух; когато пиеш сладко питие, си припомни за мен, за пиещия застояла влага; когато под самурени завивки си лежиш в леглото меко, си спомни за мен, лежащия под дрипа, вцепенен от студ под капки дъжд, като стрели пронизващи сърцето.
За подаяния към бедните ръката ти да се разтвори, княже, господарю мой, защото нито с чаша може да се изгребе морето, нито с молбите наши ще се изтощи домът ти. Както серкмето не задържа в себе си водата, а задържа само риби, така и ти събрано злато и сребро на хората раздавай, княже.
Платното, избродирано с коприна разноцветна, свойта красота показва; така ти, княже, с хората си честен и прославян си във всичките страни. Нали, когато някога цар Йезекил се е похвалил пред посланиците вавилонски с многото си злато и сребро, те казали: „А царят ни е по-богат от теб – не с многото си злато, а със свойте войни многобройни! Бойците злато ще намерят, но със златото добри бойци не ще намериш!” Както е казал князът Светослав, синът на Олег, нападнал Цариград със своята дружина малка: „Братя, или от този град ний ще загинем, или пък този град ний ще плениме!” Както е рекъл Бог, така ще бъде: един ще гони сто, а сто ще разгромят хиляда. Надяващият се на Господ няма като канарите на Сион да трепне.
Тъй както е добре конете ни зад хълмовете да пасат, така войската на добрия княз добре воюва. В безредиците полкове загиват. Аз виждал съм огромен змей, ала безглав; така е с полковете многобройни, но без княз добър.
Нали се с пръсти гуслите настройват, а тялото крепи се с жили, а дъбът е силен с многото си корени – както градът ни с твойто управление.
Защото князът щедър е баща на много люде, нали мнозина са оставили баща и майка и при него са отишли. При господар добър до свободата ще дослужиш, а служейки на злия господар, ти още по-голямо робство ще заслужиш. Защото князът щедър е като река, течаща през дъбравата, която напоява хората и зверовете, а князът алчен е като река под брегове скалисти: не можеш там да пиеш, нито коня си да напоиш. Боляринът щом щедър е, е като кладенец с водица чиста посред пътя, а алчен ли е, кладенец солен е.
Не си прави дворец до царския дворец и не заселвай село до княжеското село, защото господарският боил е като огън, разпален върху трепетлика, а ратаите му са като искри. Ако от огъня се скриеш, от искрите няма как да се предпазиш, скоро дрехите ти те ще прогорят.
Ти, господарю, не лишавай мъдрия бедняк от хляб, богатия глупак до облаците не възнасяй! Защото мъдрият бедняк е като злато в мръсен съд, а глупавият и нагизден богаташ възглавница копринена е, но натъпкана със слама.
Ти, господарю мой, не гледай мойта външност, вътре погледни! Макар да съм облечен бедно, господарю, с разум съм богат; на възраст млад съм, ала стар е смисълът ми. Като орел във въздуха със свойта мисъл бих се реял.
Ако поставиш съд грънчарски под капчука на езика ми, то нека от устата моя сладки като мед слова накапят. Така Давид е казал: „Думите ти сладки са, те по-добри от мед за моите уста са!” А Соломон е казал: „Думите добри в душата сладост напояват и на безумното сърце тъгата заглушават.”
Когато мъдър мъж изпратиш, му обясняваш малко, ала глупавия щом изпратиш, следи го, че ще се обърка. Блага на мъдрия очите търсят, а на глупавия – пир в дома ти. По-умно е да слушаш спор между умници, а не съвети от глупаци. Когато мъдрия съветваш, той по-мъдър става.
Недей да сееш жито върху синор, нито мъдрост към сърцето на глупака. Защото глупавите нито сеят, нито жънат, нито житото в хамбар събират, но от глупостта си пак се раждат. Да учиш глупавия, все едно е, че от мех пробит вода ще пиеш; както не искат кучетата и свинете злато и сребро, така за глупавия са излишни мъдрите слова; мъртвеца няма да разсмееш, глупавия няма да научиш. Ако синигерът орел погълне, ако камъкът заплува по водата, ако свинята срещу катерицата залае, чак тогава глупавият ум ще придобие.
Нима ще кажеш: „Ти от глупост всичко туй ми наговори!” Ала не си видял небето да е празно, нито звезди в поляните, нито глупак, говорещ умно. Нима ще кажеш: „Лъжеш като пес!” Ала доброто свое куче князът и болярите обичат. Нима ще кажеш: „Думи на крадец!” Ако умеех да крада, не бих ти се оплаквал. Нали девицата погубва красотата си с прелюбодейство, а мъжът погубва мъжеството свое с кражба.
Мой господарю! Нали не е само морето, като потопява корабите, а помагат му и ветровете; не само огънят желязото калява, а и духането с мехове към него. И князът грешките си сам не прави, а съветниците му го водят. С добър съветник съвещава ли се, ще се възвиси, а с лош съветник и от малкото ще се лиши.
Нали в пословиците се говори: не е добитък сред добитъка козата и не е звяр сред зверовете таралежът, и не е риба като други риби ракът, и не е птица като други птици прилепът; тъй не е мъж мъжът, ако жена му го командва, не е жена жената, ако някъде прелюбодейства, и не е редно за жените данъци да внасяш.
Чудо за чудене ли е, когато някой заради зестрата й вземе си женица-изрод?
Като видях жената грозновата пред огледалото с червило да се маже, й рекох: „В огледалото не се оглеждай – ще видиш грозотата на лицето си и ще се натъжиш и озлобиш.”
Нима ще ме съветваш: „Ожени се при тъст богат за чест и полза волно да пиеш и да хапваш там край него!” Не, по-добре за мен ще бъде кафяв див вол в дома си да докарам, а не с жена злоблива да се свържа – защото волът не говори, зло не мисли, пък зла жена, щом биеш я, вбесява се, а щом си кротък с нея, се надува, с богатството си се гордее, а за бедността на другите злослови.
Какво е зла жена? Търговка грубовата, кощунствен бесен женски дявол. Какво е зла жена? Тя хорски смут е, заслепяване на мисълта ни е, към всичко злобна е и в църквата за дявола събира почит, защитница е на греха, преграда за спасението.
Щом някой мъж е заслепен от красотата на жена си и от ласкавите й лъстиви думи, а делата й не проверява, то изпрати му, Боже, треска и проклет да бъде.
А как да разпознаете жената зла, събратя? Ще каже тя на своя мъж: „Ти светлина си за очите ми, стопанино. Дори да те погледна аз не мога, говориш ли, от твоя взор примирам, слабеят частите на тялото ми, ничком падам...”
Жени, спомнете си словата на апостол Павел: кръстът е на църквата главата, а мъжът – на своята жена. Коленичете в църквата, жени, на Бог и на светата Богородица молете се, а ако искате да се научите на нещо, учете се от своите мъже в дома си. А вий, мъже, според законите жените си пазете, защото не е лесно да откриете добра жена.
Добра жена – венец на своя мъж и негово спокойствие, а зла жена – най-люта мъка, разорение за къщата. Както дървото червеят разяжда, жената зла дома на своя мъж отслабва. В пробита лодка по-добре да плуваш, отколкото със зла жена да си споделяш; при лодката пробита дрехите се мокрят, а лошата жена живота на мъжа си ще погуби. Ти по-добре е камъка да удряш, а не жената зла да учиш; желязото ще разтопиш, но зла жена не ще научиш.
Защото зла ли е жената, тя нито учения слуша, нито свещеника почита, нито страхува се от Бога, от хората не се срамува, упреква всички и осъжда всичко.
Кой по-свиреп е от лъва сред четриногите и кой е по-коварен от змията сред пълзящите? От всички тях най-зла жената зла е. И на земята няма нищо по-жестоко от лютата коварна женска злоба. В предишно време заради жена от рая прародителят Адам е бил изгонен; с коварството на своята жена в тъмница бил затворен Йосиф; пророкът Даниил е хвърлен заради жена сред ров дълбок, където лъвове са лижели краката му. О, остро зло оръжие на дявола, стрела отровна литнала!
На някакъв човек починала жена му, а след смъртта й той децата си започнал да продава. Когато хората попитали: „Защо децата си продаваш?”, отвърнал той: „Ако на майка си приличат, като пораснат, мен ще продадат...”
Но да се върнем към предишните ни думи. Не съм пътувал зад морето, княже, при философите не съм се учил, но бях като пчела – прелитаща от цвят на цвят, събираща меда си в пита; така и аз от книгите събрах и сладостта на думите, и смисъла им, и ги смесих, както мех водата морска смесва.
И ще допълня още малко. Не забранявай на глупака глупостта му, та ти на него да не заприличаш. Аз с него няма да говоря. За да не бъда като мех пробит, ронещ богатство в липсващи ръце, и да не заприличам аз на камъните воденични, които хранят много хора, но себе си не могат да наситят с жито; за да не досадя на людете с премногословието на беседата си, подобно птица, каканижеща си песни, които скоро ще възненавидят. Нали и поговорките твърдят: не е добра речта, щом дълга е, добра е дългата и скъпа тъкан.
О, Господи! Окриляй княза ни и дай му силата безкрайна на Самсон и храбростта на Александър, разумността на Йосиф, мъдростта на Соломон, умелата изкусност на Давид; и умножавай людете в краката му. Слава на Бога наш – и нине, и присно, и во веки веков.
* „Слово на Даниил Заточник...” е паметник на руската литература от началото на ХIII в., послание към переяславския княз Ярослав Всеволодович.
Ударения
Даниил Заточник
СЛОВО НА ДАНИИЛ ЗАТОЧНИК, НАПИСАНО ДО НЕГОВИЯ КНЯЗ ЯРОСЛАВ ВЛАДИМИРОВИЧ
Да протръби́м като в тръби́, кова́ни от злато́, със си́лата огро́мна на ума́ си и да засви́рим на сре́бърните о́ргани на гордостта́ със сво́йта мъ́дрост. Вдигни́ се, мо́я сла́ва, вдигни́ се ти́ в псалти́ри зву́чни, в гу́сли! Ще ста́на ра́но и ще ти се изповя́дам. Ще ти разкри́я в при́тчи мо́ите зага́дки и пред наро́дите ще възвестя́ за сла́вата си. Сърце́то в тя́лото на у́мния укре́пва с не́говите красота́ и мъ́дрост.
Като́ перо́то на книжо́вник-бързопи́сец бе ези́кът ми и като ре́чен бъ́рзей приветли́ва бе уста́та ми. Зату́й напра́вих о́пит да напи́ша за око́вите на мо́ето сърце́ и ги разби́х с ожесточе́ние, тъй ка́кто дре́вните разби́вали са младенци́те в ка́мък.
Но се страху́вам, господа́рю, от присъ́дата ти.
И тъ́й като съм а́з като прокле́тата смоки́ня – ня́мам пло́д на покая́ние, поне́же е сърце́то ми като лице́ без по́глед, а като но́щен га́рван е умъ́т ми, бо́дърстващ сред върхове́те, зату́й живо́тът ми с безче́стие приклю́чи, ка́кто при царе́те ханаа́нски, и покри́ ме нищета́та като Черве́ното море́, покри́ло фарао́на.
И вси́чко ту́й напи́сах а́з, страху́вайки се от лице́то на съдба́та като роби́нята Ага́р от господа́рката си Са́ра.
Ала видя́х, че доброду́шен си към ме́не, господа́рю, и към тво́ята любо́в посе́гнах. Защо́то, ка́кто е в Писа́нието ре́чено: „На про́сещия да́й, на чу́кащия отвори́, за да не си́ изве́ргнат ти́ от ца́рството небе́сно!”; защо́то пи́сано е: „Мъ́ката си с Го́спод сподели́ и то́й вове́к ще те нахра́ни!”
Защо́то, кня́же-господа́рю, съм като трева́ пове́хнала, растя́ща под стена́, върху́ коя́то ни́то слъ́нце гре́е, ни́то дъ́жд вали́; така́ от вси́чки съм оби́ждан, що́м неограде́н съм със страха́ от тво́я гня́в като с най-твъ́рда кре́пост.
Към ме́н не гле́дай, господа́рю, като въ́лк към а́гне, а ка́кто ма́йка ро́жбата си гле́да. Виж пти́ците небе́сни – не ора́т те и не се́ят, но на ми́лост Бо́жия се упова́ват; тъй и ни́е, господа́рю, тво́йта ми́лост тъ́рсим.
Защо́ на ня́кой, господа́рю, Боголю́бово се па́да, а за мен́ е лю́та мъ́ка; на ня́кой Бя́ло е́зеро се па́да, а за ме́н е езеро́то от смола́ по-че́рно; за ня́кого просве́тва Ла́че езеро́, а ме́н с горчи́в плач ме обли́ва; за ня́кого – Нов гра́д, защо́ ли ща́стието ми не разцъфтя́ и в мо́я до́м се сру́тиха ъгли́те?
Прия́тели и бли́зки се отка́заха от ме́н, защо́то не нареди́х пред тя́х трапе́зи с я́стия разнообра́зни. Мнози́на другару́ваха си с ме́н на ма́са и ръце́ протя́гахме към о́бщата солни́ца, но след беди́те ми във врагове́ превъ́рнаха се с по́мисли да ме препъ́нат, очи́те им за ме́н тъжа́т, а със сърце́то си ми се присми́ват. Зату́й не вя́рвай на прия́тел и на бра́т не се́ надя́вай.
Княз Ростисла́в не ме́ излъ́га, като ка́за: „По́-добре́ е смъ́рт да ме засти́гне, отко́лкото князу́ването Ку́рско!”, а мъ́жете тъ́й гово́рят: „По́-добре́ е смъ́рт, отко́лкото живо́т в мизе́рия!” „Не ми́ възда́вай, Го́споди, ни́то бога́тство, ни́то бе́дност – Соломо́н изре́че, – ако бога́т съм, ще се възгорде́я, ако пък съм бе́ден, за кра́жба или за разбо́йничество ще поми́сля...”, като жена́ в развра́та.
Та затова́, обзе́т от нищета́, те призова́вам, си́не на вели́кия цар Владими́р, и за да не рида́я аз като Ада́м за ра́я, разпръ́скай о́блак върху по́чвата на мо́ите тего́би.
Защо́то, господа́рю на́ш, мъжъ́т бога́т нався́къде позна́т е – и в чужби́на дру́жба ви́жда, а бе́дният дори́ в роди́ната е ненави́ждан. Бога́тият кога́то загово́ри – вси́чки млъ́кват и сле́д това́ до о́блаците ду́мите му вди́гат, а бе́дният опи́та ли се да гово́ри – срещу не́го ви́кат. Бога́ти ли са дре́хите, то ду́мите са уважа́вани.
Мой кня́же, господа́рю, избави́ ме от та́з мизе́рия като сърна́ от мре́жа, като врабче́ от при́мка, като па́тица от но́ктите на я́стреб и като овца́ от лъ́вска па́ст спаси́ ме.
Нали́ съм а́з като́ дърво́ край пъ́тя! И ка́кто кло́ните сека́т и в о́гън хвъ́рлят, така́ от вси́чки съм оби́ждан, кня́же, защо́то тво́ят гня́в със стра́х не ме́ обгра́жда.
Ка́кто кала́ят че́зне при топе́не, така́ е и с чове́ка, ко́йто бе́дства. Нали́ не мо́же ни́кой ни́то с ше́пи со́л да гъ́лта, ни́то пък в мъ́ката си да запа́зи ра́зум; чове́к хитру́ва и мъдру́ва, но за чу́жда сме́тка, за сво́ята беда́ не мо́же да разсъ́ди. Топи́ се с о́гън зла́тото, чове́кът – с на́паст; пшени́цата, ако добре́ е смля́на, чист хля́б ще да́ва, а при бе́дствие умъ́т узря́ва. Моле́цът, кня́же, дре́хите яде́, чове́ка го яде́ тъга́та; тя́, тъга́та, ко́стите чо́вешки изсуша́ва.
Ако́ помо́гнеш на чове́к тъгу́ващ да не се́ преда́ва, то все́ едно́ е, че вода́ студе́на в зно́ен де́н му да́ваш.
На пролетта́ се ра́два пти́цата, на ма́йка си се ра́два младене́цът; земя́та пролетта́ ще украси́ с цветя́, а ти́ ще оживя́ваш с милостта́ си хо́рата – сира́ци и вдови́ци, от велмо́жите оби́ждани.
Мой кня́же, господа́рю! Покажи́ лице́то си, защо́то тво́ят гла́с е сла́дък, тво́ят о́браз е прекра́сен, ме́д тече́ от тво́ята уста́ и тво́ят да́р е като ра́йски пло́д!
Кога́то си усла́ждаш с мно́го я́стия, си припомни́ за ме́н, за дъ́вчещия хле́бец су́х; кога́то пи́еш сла́дко питие́, си припомни́ за ме́н, за пи́ещия застоя́ла вла́га; кога́то под саму́рени зави́вки си лежи́ш в легло́то ме́ко, си спомни́ за ме́н, лежа́щия под дри́па, вцепене́н от сту́д под ка́пки дъ́жд, като́ стрели́ прони́зващи сърце́то.
За подая́ния към бе́дните ръка́та ти да се разтво́ри, кня́же, господа́рю мо́й, защо́то ни́то с ча́ша мо́же да се изгребе́ море́то, ни́то с молби́те на́ши ще се изтощи́ домъ́т ти. Както серкме́то не задъ́ржа в се́бе си вода́та, а задъ́ржа са́мо ри́би, така́ и ти́ събра́но зла́то и сребро́ на хо́рата разда́вай, кня́же.
Платно́то, изброди́рано с копри́на разноцве́тна, сво́йта красота́ пока́зва; така́ ти, кня́же, с хо́рата си че́стен и просла́вян си във вси́чките страни́. Нали́, кога́то ня́кога цар Йезеки́л се е похва́лил пред посла́ниците вавило́нски с мно́гото си зла́то и сребро́, те ка́зали: „А ца́рят ни е по́-бога́т от те́б – не с мно́гото си зла́то, а със сво́йте во́йни многобро́йни! Бойци́те зла́то ще наме́рят, но със зла́тото добри́ бойци́ не ще́ наме́риш!” Ка́кто е ка́зал кня́зът Светосла́в, синъ́т на О́лег, напа́днал Ца́риград със сво́ята дружи́на ма́лка: „Бра́тя, или от то́зи гра́д ний ще заги́нем, или пък то́зи гра́д ний ще плени́ме!” Ка́кто е ре́къл Бо́г, така́ ще бъ́де: еди́н ще го́ни сто́, а сто́ ще разгромя́т хиля́да. Надя́ващият се на Го́спод ня́ма като канари́те на Сио́н да тре́пне.
Тъй ка́кто е добре́ коне́те ни зад хъ́лмовете да паса́т, така́ войска́та на добри́я кня́з добре́ вою́ва. В безре́диците по́лкове заги́ват. Аз ви́ждал съм огро́мен зме́й, ала безгла́в; така́ е с по́лковете многобро́йни, но без кня́з добъ́р.
Нали́ се с пръ́сти гу́слите настро́йват, а тя́лото крепи́ се с жи́ли, а дъбъ́т е си́лен с мно́гото си ко́рени – както градъ́т ни с тво́йто управле́ние.
Защо́то кня́зът ще́дър е баща́ на мно́го лю́де, нали́ мнози́на са оста́вили баща́ и ма́йка и при не́го са оти́шли. При господа́р добъ́р до свобода́та ще дослу́жиш, а слу́жейки на зли́я господа́р, ти о́ще по́-голя́мо ро́бство ще заслу́жиш. Защо́то кня́зът ще́дър е като́ река́, теча́ща през дъбра́вата, коя́то напоя́ва хо́рата и зверове́те, а кня́зът а́лчен е като́ река́ под брегове́ скали́сти: не мо́жеш та́м да пи́еш, ни́то ко́ня си да напои́ш. Боля́ринът щом ще́дър е, е като кла́денец с води́ца чи́ста посред пъ́тя, а а́лчен ли е, кла́денец соле́н е.
Не си́ прави́ дворе́ц до ца́рския дворе́ц и не засе́лвай се́лото до кня́жеското се́ло, защо́то господа́рският бои́л е като о́гън, разпа́лен върху трепетли́ка, а рата́ите му са като искри́. Ако от о́гъня се скри́еш, от искри́те ня́ма ка́к да се предпа́зиш, ско́ро дрехите ти те́ ще прогоря́т.
Ти, господа́рю, не лиша́вай мъ́дрия бедня́к от хля́б, бога́тия глупа́к до о́блаците не възна́сяй! Защо́то мъ́дрият бедня́к е като зла́то в мръ́сен съ́д, а глу́павият и наги́зден богата́ш възгла́вница копри́нена е, но натъ́пкана със сла́ма.
Ти, господа́рю мо́й, не гле́дай мо́йта въ́ншност, въ́тре погледни́! Мака́р да съм обле́чен бе́дно, господа́рю, с ра́зум съм бога́т; на въ́зраст мла́д съм, ала ста́р е сми́сълът ми. Като оре́л във въ́здуха със сво́йта ми́съл би́х се ре́ял.
Ако поста́виш съд грънча́рски под капчу́ка на ези́ка ми, то не́ка от уста́та мо́я сла́дки като ме́д слова́ нака́пят. Така́ Дави́д е ка́зал: „Ду́мите ти сла́дки са, те по́-добри́ от ме́д за мо́ите уста́ са!” А Соломо́н е ка́зал: „Ду́мите добри́ в душа́та сла́дост напоя́ват и на безу́мното сърце́ тъга́та заглуша́ват.”
Кога́то мъ́дър мъ́ж изпра́тиш, му обясня́ваш ма́лко, ала глу́павия що́м изпра́тиш, следи́ го, че ще се объ́рка. Блага́ на мъ́дрия очи́те тъ́рсят, а на глу́павия – пи́р в дома́ ти. По-у́мно е да слу́шаш спо́р между́ умни́ци, а не́ съве́ти от глупа́ци. Кога́то мъ́дрия съве́тваш, той по-мъ́дър ста́ва.
Неде́й да се́еш жи́то върху си́нор, ни́то мъ́дрост към сърце́то на глупа́ка. Защо́то глу́павите ни́то се́ят, ни́то жъ́нат, ни́то жи́тото в хамба́р съби́рат, но от глупостта́ си па́к се ра́ждат. Да у́чиш глу́павия, все́ едно́ е, че от ме́х проби́т вода́ ще пи́еш; ка́кто не и́скат ку́четата и свине́те зла́то и сребро́, така́ за глу́павия са изли́шни мъ́дрите слова́; мъртве́ца ня́ма да разсме́еш, глу́павия ня́ма да нау́чиш. Ако сини́герът оре́л погъ́лне, ако ка́мъкът заплу́ва по вода́та, ако свиня́та сре́щу ка́терицата зала́е, ча́к тога́ва глу́павият у́м ще придоби́е.
Нима́ ще ка́жеш: „Ти́ от глу́пост вси́чко ту́й ми нагово́ри!” Ала не си́ видя́л небе́то да е пра́зно, ни́то звезди́ в поля́ните, ни́то глупа́к, гово́рещ у́мно. Нима́ ще ка́жеш: „Лъ́жеш като пе́с!” Ала́ добро́то сво́е ку́че кня́зът и боля́рите оби́чат. Нима́ ще ка́жеш: „Ду́ми на краде́ц!” Ако́ уме́ех да крада́, не би́х ти се опла́квал. Нали́ деви́цата погу́бва красота́та си с прелюбоде́йство, а мъжъ́т погу́бва мъжество́то сво́е с кра́жба.
Мой господа́рю! Нали́ не е́ само́ море́то, като потопя́ва ко́рабите, а пома́гат му и ветрове́те; не са́мо о́гънят желя́зото каля́ва, а и ду́хането с ме́хове към не́го. И кня́зът гре́шките си са́м не пра́ви, а съве́тниците му го во́дят. С добъ́р съве́тник съвеща́ва ли се, ще се възвиси́, а с ло́ш съве́тник и от ма́лкото ще се лиши́.
Нали́ в посло́виците се гово́ри: не е́ доби́тък сред доби́тъка коза́та и не́ е звя́р сред зверове́те тарале́жът, и не́ е ри́ба като дру́ги ри́би ра́кът, и не́ е пти́ца като дру́ги пти́ци при́лепът; тъй не́ е мъ́ж мъжъ́т, ако жена́ му го кома́ндва, не е́ жена́ жена́та, ако ня́къде прелюбоде́йства, и не́ е ре́дно за жени́те да́нъци да вна́сяш.
Чу́до за чу́дене ли е, кога́то ня́кой заради́ зе́страта й взе́ме си жени́ца-и́зрод?
Като́ видя́х жена́та грознова́та пред огледа́лото с черви́ло да се ма́же, й ре́кох: „В огледа́лото не се́ огле́ждай – ще ви́диш грозота́та на лице́то си и ще се натъжи́ш и озлоби́ш.”
Нима́ ще ме съве́тваш: „Ожени́ се при тъ́ст бога́т за че́ст и по́лза во́лно да пи́еш и да ха́пваш та́м край не́го!” Не́, по́-добре́ за ме́н ще бъ́де кафя́в див во́л в дома́ си да дока́рам, а не́ с жена́ злобли́ва да се свъ́ржа – защо́то во́лът не гово́ри, зло́ не ми́сли, пък зла́ жена́, щом би́еш я, вбеся́ва се, а що́м си кро́тък с не́я, се наду́ва, с бога́тството си се горде́е, а за бедността́ на дру́гите злосло́ви.
Какво́ е зла́ жена́? Търго́вка грубова́та, кощу́нствен бе́сен же́нски дя́вол. Какво́ е зла́ жена́? Тя хо́рски сму́т е, заслепя́ване на мисълта́ ни е, към вси́чко зло́бна е и в цъ́рквата за дя́вола съби́ра по́чит, защи́тница е на греха́, прегра́да за спасе́нието.
Щом ня́кой мъ́ж е заслепе́н от красота́та на жена́ си и от ла́скавите й лъсти́ви ду́ми, а дела́та й не проверя́ва, то изпрати́ му, Бо́же, тре́ска и прокле́т да бъ́де.
А ка́к да разпозна́ете жена́та зла́, събра́тя? Ще ка́же тя́ на сво́я мъ́ж: „Ти светлина́ си за очи́те ми, стопа́нино. Дори́ да те погле́дна а́з не мо́га, гово́риш ли, от тво́я взо́р прими́рам, слабе́ят ча́стите на тя́лото ми, ни́чком па́дам...”
Жени́, спомне́те си слова́та на апо́стол Па́вел: кръ́стът е на цъ́рквата глава́та, а мъжъ́т – на сво́ята жена́. Колениче́те в цъ́рквата, жени́, на Бо́г и на света́та Богоро́дица моле́те се, а ако и́скате да се нау́чите на не́що, уче́те се от сво́ите мъже́ в дома́ си. А ви́й, мъже́, споре́д зако́ните жени́те си пазе́те, защо́то не́ е ле́сно да откри́ете добра́ жена́.
Добра́ жена́ – вене́ц на сво́я мъ́ж и не́гово споко́йствие, а зла́ жена́ – най-лю́та мъ́ка, разоре́ние за къ́щата. Ка́кто дърво́то че́рвеят разя́жда, жена́та зла́ дома́ на сво́я мъ́ж отсла́бва. В проби́та ло́дка по́-добре́ да плу́ваш, отко́лкото със зла́ жена́ да си споде́ляш; при ло́дката проби́та дре́хите се мо́крят, а ло́шата жена́ живо́та на мъжа́ си ще погу́би. Ти по́-добре́ е ка́мъка да у́дряш, а не́ жена́та зла́ да у́чиш; желя́зото ще разтопи́ш, но зла́ жена́ не ще́ нау́чиш.
Защо́то зла́ ли е жена́та, тя ни́то у́чения слу́ша, ни́то свеще́ника почи́та, ни́то страху́ва се от Бо́га, от хо́рата не се́ сраму́ва, упре́ква вси́чки и осъ́жда вси́чко.
Кой по́-свире́п е от лъва́ сред четрино́гите и ко́й е по́-кова́рен от змия́та сред пълзя́щите? От вси́чки тя́х най-зла́ жена́та зла́ е. И на земя́та ня́ма ни́що по́-жесто́ко от лю́тата кова́рна же́нска зло́ба. В преди́шно вре́ме заради́ жена́ от ра́я прароди́телят Ада́м е би́л изго́нен; с кова́рството на сво́ята жена́ в тъмни́ца би́л затво́рен Йо́сиф; проро́кът Дании́л е хвъ́рлен заради́ жена́ сред ро́в дълбо́к, къде́то лъ́вове са ли́жели крака́та му. О, о́стро зло́ оръ́жие на дя́вола, стрела́ отро́вна ли́тнала!
На ня́какъв чове́к почи́нала жена́ му, а след смъртта́ й то́й деца́та си запо́чнал да прода́ва. Кога́то хо́рата попи́тали: „Защо́ деца́та си прода́ваш?”, отвъ́рнал то́й: „Ако́ на ма́йка си прили́чат, като́ пора́снат, ме́н ще продада́т...”
Но да се въ́рнем към преди́шните ни ду́ми. Не съ́м пъту́вал зад море́то, кня́же, при филосо́фите не съ́м се у́чил, но бя́х като́ пчела́ – прели́таща от цвя́т на цвя́т, съби́раща меда́ си в пи́та; така́ и а́з от кни́гите събра́х и сладостта́ на ду́мите, и сми́съла им, и ги сме́сих, ка́кто ме́х вода́та мо́рска сме́сва.
И ще допъ́лня о́ще ма́лко. Не забраня́вай на глупа́ка глупостта́ му, та ти́ на не́го да не заприли́чаш. Аз с не́го ня́ма да гово́ря. За да не бъ́да като ме́х проби́т, ро́нещ бога́тство в ли́псващи ръце́, и да не заприли́чам а́з на ка́мъните водени́чни, кои́то хра́нят мно́го хо́ра, но се́бе си не мо́гат да наси́тят с жи́то; за да не досадя́ на лю́дете с премногосло́вието на бесе́дата си, подо́бно пти́ца, какани́жеща си пе́сни, кои́то ско́ро ще възненави́дят. Нали́ и погово́рките твърдя́т: не е́ добра́ речта́, щом дъ́лга е, добра́ е дъ́лгата и скъ́па тъ́кан.
О, Го́споди! Окри́ляй кня́за ни и да́й му си́лата безкра́йна на Самсо́н и храбростта́ на Алекса́ндър, разумността́ на Йо́сиф, мъдростта́ на Соломо́н, уме́лата изку́сност на Дави́д; и умножа́вай лю́дете в крака́та му. Сла́ва на Бо́га на́ш – и ни́не, и при́сно, и во ве́ки веко́в.
Превод от староруски език на български език: Красимир Георгиев
Даниил Заточник
СЛОВО ДАНИИЛА ЗАТОЧЕНИКА, ЕЖЕ НАПИСА СВОЕМУ КНЯЗЮ ЯРОСЛАВУ ВОЛОДИМЕРОВИЧЮ
Въструбим, яко во златокованыя трубы, в разум ума своего и начнем бити в сребреныя арганы возвитие мудрости своеа. Въстани слава моя, въстани въ псалтыри и в гуслех. Востану рано, исповем ти ся. Да разверзу въ притчах гаданиа моя и провещаю въ языцех славу мою. Сердце бо смысленаго укрепляется въ телеси его красотою и мудростию.
Бысть язык мой трость книжника скорописца, и уветлива уста, аки речная быстрость. Сего ради покушахся написати всяк съуз сердца моего и разбих зле, аки древняя – младенца о камень.
Но боюся, господине, похулениа твоего на мя.
Аз бо есмь, аки она смоковница проклятая: не имею плода покаянию; имею бо сердце, аки лице без очию; и бысть ум мой, аки нощный вран, на нырищи забдех; и расыпася живот мой, аки ханаонскый царь буестию; и покрыи мя нищета, аки Чермное море фараона.
Се же бе написах, бежа от лица художества моего, аки Агарь рабыни от Сарры, госпожа своея.
Но видих, господине, твое добросердие к собе и притекох къ обычней твоей любви. Глаголеть бо въ Писании: просящему у тебе дай, толкущему отверзи, да не лишен будеши царствия небеснаго; писано бо есть: возверзи на Господа печаль свою, и той тя препитаеть въ веки.
Аз бо есмь, княже господине, аки трава блещена, растяще на застении, на ню же ни солнце сиаеть, ни дождь идет; тако и аз всем обидим есмь, зане огражен есмь страхом грозы твоеа, яко плодом твердым.
Но не възри на мя, господине, аки волк на ягня, но зри на мя, аки мати на младенец. Возри на птица небесныа, яко тии ни орють, ни сеють, но уповають на милость Божию; тако и мы, господине, желаем милости твоея.
Зане, господине, кому Боголюбиво, а мне горе лютое; кому Бело озеро, а мне черней смолы; кому Лаче озеро, а мне на нем седя плачь горкий; и кому ти есть Новъгород, а мне и углы опадали, зане не процвите часть моя.
Друзи же мои и ближний мои и тии отвръгошася мене, зане не поставих пред ними трепезы многоразличных брашен. Мнози бо дружатся со мною, погнетающе руку со мною в солило, а при напасти аки врази обретаются и паки помагающе подразити нози мои; очима бо плачются со мною, а сердцем смеют мя ся. Тем же не ими другу веры, не надейся на брата.
Не лгал бо ми Ростислав князь: „Лепше бы ми смерть, ниже Курское княжение”; тако же и мужеви: „Лепше смерть, ниже продолжен живот в нищети”. Яко же бо Соломон рече: „Ни богатества ми, ни убожества, Господи, не дай же ми: аще ли буду богат – гордость восприиму, аще ли буду убог – помышляю на татбу и на разбой”, а жены на ****ню.
Тем же вопию к тобе, одержим нищетою: помилуй мя, сыне великаго царя Владимера, да не восплачюся рыдая, аки Адам рая; пусти тучю на землю художества моего.
Зане, господине, богат мужь везде знаем есть и на чюжей стране друзи держить; а убог во своей ненавидим ходить. Богат возглаголеть – вси молчат и вознесут слово его до облак; а убогий возглаголеть – вси на нь кликнуть. Их же ризы светлы, тех речь честна.
Княже мой, господине! Избави мя от нищеты сея, яко серну от тенета, аки птенца от кляпци, яко утя от ногти носимаго ястреба, яко овца от уст лвов.
Аз бо есмь, княже, аки древо при пути: мнозии бо посекають его и на огнь мечють; тако и аз всеми обидим есмь, зане огражен есмь страхом грозы твоеа.
Яко же бо олово гинеть часто разливаемо, тако и человек, приемля многия беды. Никто же может соли зобати, ни у печали смыслити; всяк бо человек хитрить и мудрить о чюжей беди, а о своей не можеть смыслити. Злато съкрушается огнем, а человек напастьми; пшеница бо много мучима чист хлеб являеть, а в печали обретаеть человек ум свръшен. Молеве, княжи, ризы едять, а печаль – человека; печалну бо мужу засышють кости.
Аще кто в печали человека призрит, как студеною водою напоить во знойный день.
Птица бо радуется весни, а младенець матери; весна украшаеть цветы землю, а ты оживляеши вся человекы милостию своею, сироты и вдовици, от велможь погружаемы.
Княже мой, господине! Яви ми зрак лица своего, яко глас твой сладок и образ твой красен; мед истачають устне твои, и послание твое аки рай с плодом.
Но егда веселишися многими брашны, а мене помяни, сух хлеб ядуща; или пиеши сладкое питие, а мене помяни, теплу воду пиюща от места незаветрена; егда лежиши на мяккых постелях под собольими одеялы, а мене помяни, под единым платом лежаща и зимою умирающа, и каплями дождевыми аки стрелами сердце пронизающе.
Да не будет, княже мой, господине, рука твоа согбена на подание убогих: ни чашею бо моря расчерпати, ни нашим иманием твоего дому истощити. Яко же бо невод не удержит воды, точию едины рыбы, тако и ты, княже, не въздержи злата, ни сребра, но раздавай людем.
Паволока бо испестрена многими шолкы и красно лице являеть; тако и ты, княже, многими людми честен и славен по всем странам. Яко же бо похвалися Езекий царь послом царя Вавилонскаго и показа им множество злата и сребра; они же реша: „Нашь царь богатей тебе не множеством злата, но множеством воя; зане мужи злата добудуть, а златом мужей не добыти”. Яко же рече Святослав князь, сын Олъжин, ида на Царырад с малою дружиною, и рече: „Братиа! нам ли от града погинути, или граду от нас пленену быти?” Яко же Бог повелить, тако будеть: поженет бо един сто, а от ста двигнется тма. Надеяся на Господа, яко гора Сион не подвижится въ веки.
Дивиа за буяном кони паствити, тако и за добрым князем воевати. Многажды безнарядием полци погибають. Видих: велик зверь, а главы не имееть, тако и многи полки без добра князя.
Гусли бо страяются персты, а тело основается жилами; дуб крепок множеством корениа; тако и град нашь – твоею дръжавою.
Зане князь щедр – отець есть слугам многиим: мнозии бо оставляють отца и матерь, к нему прибегают. Доброму бо господину служа, дослужится слободы, а злу господину служа, дослужится болшей роботы. Зане князь щедр, аки река, текуща без брегов сквози дубравы, напаяюще не токмо человеки, но и звери; а князь скуп, аки река въ брезех, а брези камены: нелзи пити, ни коня напоити. А боярин щедр, аки кладяз сладок при пути напаяеть мимоходящих; а боярин скуп, аки кладязь слан.
Не имей собе двора близ царева двора и не дръжи села близ княжа села: тивун бо его аки огнь трепетицею накладен, и рядовичи его, аки искры. Аще от огня устережешися, но от искор не можеши устречися и сождениа порт.
Господине мой! Не лиши хлеба нища мудра, ни вознесе до облак богата несмыслена. Нищь бо мудр, аки злато в кални судни; а богат красен и не смыслить, то аки паволочито изголовие соломы наткано.
Господине мой! Не зри внешняя моя, но возри внутреняя моа. Аз бо, господине, одением оскуден есмь, но разумом обилен; ун възраст имею, а стар смысл во мне. Бых мыслию паря, аки орел по воздуху.
Но постави сосуд скуделничь под лепок капля языка моего, да накаплють ти слажше меду словеса уст моих. Яко же Давид рече: „Сладка сут словеса твоя, паче меда устом моим”. Ибо Соломон рече: „Словеса добра сладостью напаяють душу, покрываеть же печаль сердце безумному”.
Мужа бо мудра посылай и мало ему кажи, а безумнаго посылай, и сам не ленися по нем ити. Очи бо мудрых желают благых, а безумнаго дому пира. Лепше слышати прение умных, нижели наказаниа безумных. Дай бо премудрому вину, премудрие будеть.
Не сей бо на бразнах жита, ни мудрости на сердци безумных. Безумных бо ни сеють, ни орють, ни в житницю сбирают, но сами ся родят. Как в утел мех лити, так безумнаго учити; псом бо и свиниам не надобе злато, ни сребро, ни безумному драгии словеса; ни мертвеца росмешити, ни безумнаго наказати. Коли пожреть синиця орла, коли камение въсплавлет по воде, и коли иметь свиниа на белку лаяти, тогды безумный уму научится.
Или ми речеши: от безумна ми еси молвил? То не видал есмь неба полъстяна, ни звизд лутовяных, ни безумнаго, мудрость глаголющь. Или ми речеши: сългал еси аки пес? Добра бо пса князи и бояре любят. Или ми речеши: сългал еси аки тать? Аще бых украсти умел, то толко бых к тобе не скорбил. Девиця бо погубляеть красу свою ****нею, а мужь свое мужество татбою.
Господине мой! То не море топить корабли, но ветри; не огнь творить ражежение железу, но надымание мешное; тако же и князь не сам впадаеть въ вещь, но думци вводять. З добрым бо думцею думая, князь высока стола добудеть, а с лихим думцею думая, меншего лишен будеть.
Глаголеть бо в мирскых притчах: не скот въ скотех коза; ни зверь въ зверех ожь, ни рыба въ рыбах рак, ни потка въ потках нетопырь, не мужь в мужех, иже ким своя жена владееть, не жена в женах, иже от своего мужа ****еть, не робота в роботах – под жонками повоз возити.
Дивней дива, иже кто жену поимаеть злобразну прибытка деля.
Видех жену злообразну, приничюще к зерцалу и мажущися румянцем, и рех ей: „Не зри в зерцало, видевше бо нелепоту лица своего, зане болшую печаль приимеши”.
Или ми речеши: „Женися у богата тьстя чти великиа ради; ту пий и яж?” Ту лепше ми вол бур вести в дом свой, неже зла жена поняти: вол бо ни молвить, ни зла мыслить; а зла жена бьема бесеться, а кротима высится, въ богатестве гордость приемлеть, а в убожестве иных осужаеть.
Что есть жена зла? Гостинница неуповаема, кощунница бесовская. Что есть жена зла? Мирский мятежь, ослепление уму, началница всякой злобе, въ церкви бесовская мытница, поборница греху, засада от спасениа.
Аще который муж смотрить на красоту жены своеа и на я и ласковая словеса и льстива, а дел ея не испытаеть, то дай Бог ему трясцею болети, да будеть проклят.
Но по сему, братиа, расмотрите злу жену. И рече мужу своему: „Господине мой и свете очию моею! Аз на тя не могу зрети: егда глаголеши ко мне, тогда взираю и обумираю, и въздеръжат ми вся уды тела моего, и поничю на землю”.
Послушь, жены, слова Павла апостола, глаголюща: крест есть глава церкви, а мужь – жене своей. Жены же у церкви стойте молящеся Богу и святей Богородици; а чему ся хотите учити, да учитеся дома у своих мужей. А вы, мужи, по закону водите жены свои, понеже не борзо обрести добры жены.
Добра жена – венець мужу своему и безпечалие; а зла жена – лютая печаль, истощение дому. Червь древо тлить, а зла жена дом мужа своего теряеть. Лутче есть утли лодии ездети, нежели зле жене тайны поведати: утла лодиа порты помочит, а злая жена всю жизнь мужа своего погубить. Лепше есть камень долоти, нижели зла жена учити; железо уваришь, а злы жены не научишь.
Зла бо жена ни учениа слушаеть, ни церковника чтить, ни Бога ся боить, ни людей ся стыдить, но всех укоряет и всех осужаеть.
Что лва злей в четвероногих, и что змии лютей в ползущих по земли? Всего того злей зла жена. Несть на земли лютей женской злобы. Женою сперва прадед нашь Адам из рая изгнан бысть; жены ради Иосиф Прекрасный в темници затворен бысть; жены ради Данила пророка в ров ввергоша, и лви ему нози лизаху. О злое, острое оружие диаволе и стрела, летящей с чемерем!
Не у кого же умре жена; он же по матерных днех нача дети продавати. И люди реша ему: „Чему дети продаешь?” Он же рече: „Аще будуть родилися в матерь, то, возрошьши, мене продадут”.
Еще возвратимся на предняя словеса. Аз бо, княже, ни за море ходил, ни от философ научихся, но бых аки пчела, падая по розным цветом, совокупляя медвеный сот; тако и аз, по многим книгам исъбирая сладость словесную и разум, и съвокупих аки в мех воды морскиа.
Да уже не много глаголю. Не отметай безумному прямо безумию его, да не подобен ему будеши. Ужо бо престану с ним много глаголати. Да не буду аки мех утел, роня богатство в руци неимущим; да не уподоблюся жорновом, яко тии многи люди насыщают, а сами себе не могут насытитися жита; да не възненавидим буду миру со многою беседою, яко же бо птиця, частяще песни сдоя, скоро възненавидима бываеть. Глаголеть бо в мирскых притчах: речь продолжена не добро, добро продолжена паволока.
Господи! Дай же князю нашему Самсонову силу, храбрость Александрову, Иосифль разум, мудрость Соломоню и хитрость Давидову и умножи, Господи, вся человекы под нози его. Богу нашему слава и ныне, и присно, и в век.
~1210-1220 г.
---------------
Руският писател и просветител Даниил Заточник живее и твори в края на XII и началото на XIII век. Загадъчна фигура в староруската литература и руската религиозно-философска мисъл, за него има много малко сведения, които си противоречат. Вероятно е роден в района на гр. Переяславл, Ярославска област. По тълкувания от различни източници се твърди, че е бил свещеник, болярски пратеник, наемен писар, син на княжеска робиня, съветник на княза, дворянин или заточеник. Автор е на писание, стигнало до нас с преписите на пет редакции при две заглавия: „Слово Даниила Заточника” и „Моление Даниила Заточника” – една от най-ярките творби на руската литература от домоголския период. Предполага се, че е автор и на писанията „Слова о погибели Русской земли” и „Сказания о подвигах и жизни Александра Невского”. Ползващ широко прийомите на метафората, иронията, афористичните съждения, народните сказания и библейските алегории, той се счита за един от основоположниците на руската публицистика и на руската поезия в проза.